Posts about blog (old posts, page 8)

Random thoughts of a random person

Интервю с Т. Теодосиев

ManiaX ми препрати днес следното интервю с любимия ми учител от гимназията, небезизвестния физик Теодоси Теодосиев (дето има школа, връзка към която има ей там, в секцията “Връзки”). Струва си да се прочете.

Маднесс по физичному

Както ни учи Хамилтон (онзи от началото на 19-ти век, а не онзи, който спечели купата във Ф1 вчера), природата е екстремист - нещата се случват по такъв път, по който функционалът на действието A[L] има екстремум. И тъй като лагранжианът на живота L е много сложна функция, то действието има множество екстремуми, сред които се отличават два: глобалният минимум на лесния път и глобалният максимум на трудния път. И двата пътя свързват две еднакви точки във времето и пространството - тази на желанието и тази на целта. Кой от двата пътя ще подхванем, в механистичния възглед се определя единствено от посоката и големината на скоростта в началната точка. И веднъж попаднали на един от двата пътя, измъкване няма, трябва да го извървим докрай, каквато и да е цената. Не защото не можем да се разкаем, а защото такава е математиката - строга и безжалостна, решение на няколко частни диференциални уравнения от втора степен, както ни учат Лагранж и Ойлер, като за разлика от обратимата механика, времето за нас усилено тече само в една посока и не можем да го върнем назад с простото дописване на един знак минус. И когато с мъка или радост стигнем крайната точка с ужас разбираме, че от там започват нови пътища, и че минавайки по предишните различни пътища излизаме в крайната точка с различни скорости, и че отново изборът за пътя нататък е предопределен. И че изходът от предишния труден път води директно към входа на следващия труден… Изобщо, в механистичния възглед някои хора са обречени да поемат само по трудния път, а други да се плъзгат леко и приятно по улеите на живота. И всичко зависи от онзи миг на зачеването, петнадесет милиарда години назад във времето.

Разбира се, това е само в механистичния възглед. Нещата в реалния живот не стоят така. Там контрол има човешката свободна воля. Или поне така си повтаряме усилено от векове насам, въпреки страховете ни, че свободната воля може да е илюзия, заложена в изпълнението на вселенската математика.

П.П. А всъщност, просто исках да напиша, че вече ходя в близкия супермаркет, който е по-скъп от Tesco, но поне не ме болят ръцете, след като оставя торбите у дома.

В Националната галерия на Шотландия

Националната галерия на Шотландия е нещо, което е препоръчително да се види от всеки посетител на Единбург. Разположена в самото сърце на града, галерията се помещава в две съседни сгради, свързани с подземен коридор (така че няма особено значение, в коя от двете започвате посещението си). Входът по принцип е безплатен, освен в случаите на специални изложби, за които се продават съответните билетчета. Картините са много, придружени от прилично дълги описания, което прави почти невъзможно пълноценното й обхождане в рамките на един ден. По-добре човек да отдели два. И един от тях задължително да е четвъртък.

По принцип имам усет за красивото, но не разбирам толкова много от изкуство. Не помня и имена на художници и картини, с някои редки изключения. Когато бях малък, още в детската градина и първите години в училище, имах влечение към изкуството — рисувах и свирех на акордеон. [тук си пускам Band in the Rain на Жан-Мишел Жар] Последното въобще е доста трудно и далеч не се ограничава само с дрънканиците на мургавите ни събратя по сватби и панаири. Учих се в школата по изкуствата в родния град, като дори съм свирил самостоятелно пред публика (която не си излезе от залата по средата на изпълнението ми). Учителят ми казваше, че имам огромен потенциал и скрити заложби, защото съм напредвал учудващо бързо за крайно мързелив и с липса на желание за тренировки в домашни условия индивид. По него време някъде у нас обаче се появи един Правец-8М и с изкуството беше до там. [мелодията ми напомня за Париж. искам да отида там някой ден, но с френския съм много на Вие…] Но, така или иначе, аз исках да свиря на пиано, а такова нямахме. Има(х)ме акордеон, с който доста успешно симулирах пиано, поставен в хоризонтално положение и разтяган и свиван с двете ходила вместо с ръка, но беше доста уморително. Както и да е. От рисуването пък успяха да ме откажат учителите ми, които от първия до последния клас бяха все някакви недоразбрани и недооценени интелигенти, особено този от началното училище, с който имам една, колкото смешна, толкова и тъжна история, но… Да не се отплесвам, ставаше дума за галерията. [че няма да ходя в Париж - няма, но поне ще си пусна френски филм с английски субтитри преди лягане]

Четвъртък е един добър ден за посещения, защото галерията работи с два часа по-дълго, чак до 19:00. За малко повече от два часа и половина успяхме да разгледаме горното ниво и 11/12 от основното в едната сграда. В останалата 1/12 две момичета направиха импровизиран духов концерт, точно когато наближихме залата. За първи път виждам да свирят на живо в картинна галерия, при това в зала с лоша акустика. Но иначе свиреха добре и все познати неща (имена и композитори, разбира се, не помня). Съквартирантът се оказа меценат, при това химик-меценат. През цялото време ми обясняваше, кой художник от кого бил повлиян, а аз само клатех положително глава и се усмихвах, за да не издавам пълното ми невежество в случая. Както ни учи Линкълн/Твен/Конфуций (и на когото още припишат фразата):

Better to remain silent and be thought a fool than to speak out and remove all doubt.

(златно правило, което нарушавах неколкократно напоследък, но поуката най-накрая е взета под внимание и това едва ли ще се повтори) Заслужава си да се отбележи присъствието на две картини на Тициан, отдадени под наем на музея от дюка на Съдърланд - Diana and Callisto и Diana and Actaeon. Ако успее да събере на два пъти до 2011 г. 100 млн паунда (по 50 млн на картина), галерията ще може да откупи и двете картини, в противен случай те ще бъдат продадени на търг. Задачата не е лека и тукашната национална галерия се опитва да си сътрудничи с националната галерия в Лондон. Имат и фонд за волни дарения. Дано успеят - Diana and Callisto стои много добре сред останалите картини там (а другата така и не я видях).

През почивните дни или другия четвъртък вероятно ще продължим. На излизане съквартирантът ме попита, какво било за мен чувството да стоя пред картина за 50 млн. Само се усмихнах :) А Единбург продължава да е изумително красив по тъмно…

[защо всички тук ходят като слонове и не придържат вратите, та цялата къща-апартамент се тресе?]

П.П. Снимането в галерията с любителски апарати и без светкавица по принцип е разрешено, но да правя снимки с телефон, пък бил той и K810i, би било проява на варварство, поради което запазвам преживяното единствено вътре в себе си.

Приказка за един картоф

Това е истинската приказка за един картоф, от онези истински истинските, с не винаги приятен за главния герой край. Приказка за един обикновен картоф на необикновената мисия да повтори с голяма степен на достоверност вида и вкуса на друг негов събрат, изяден при обстоятелства с изключително значение за сантименталния характер на автора.

Картофът, сравнително голям по размер, въпреки привидната му чистота, първо бил измит и добре подсушен, след което внимателно пробит с вилица (зверското дупчене в случая не било опция — храната трябва да се уважава, дори когато крайният продукт от консумацията й е нещо, откритото споменаване на което се смята за липса на култура), за да можело парата да излиза през отворите по време на печенето. За да получи хубава коричка, картофът бил отрит с няколко капки олио, а след това и с малко готварска сол (солта попива повърхностната влага по време на печенето и прави резултатната коричка дебела и хрупкава). След това бил поставен на топло в средата на предварително загрята фурна и държан там час и половина при температура около 190 градуса Целзий.

След като бил изваден от фурната, картофът бил разрязан по вертикала на четири части, като рязането не било до дъно, а частите били леко разгърнати навън под формата на цвете. Поставили малко масло, изчакали го да попие в сочната вътрешност, след което я напълнили със смес от готови пилешки парченца и майонеза. Последните моменти под формата си на картоф, той прекарал върху подложка от смесена хрупкава салата. Бил изяден много БАВНО и с удоволствие (и с полагащото се уважение към храната), като за естеството на чувствата му преди, по време на и след готвенето и яденето му, науката (в лицето на автора) все още няма отговор.

../images/58.thumbnail.jpg

Jacket Potato

Авторски коментар: Подобна история споделят и много други картофи на Острова, където те са известни като Jacket potatoes. Освен споменатият пълнеж от пиле и майонеза, съществуват редица други такива (toppings според местната терминология), напр. боб с кетчуп, други зеленчуци, нещо с чедър и др. според вкусовите претенции на хапващите. Поднасят ги гарнирани с тяхната представа за зелена салата, често допълнена с резени краставица и домат, като последните могат да са леко запечени/запържени или просто затоплени и с няколко пръски горчица отгоре.