Posts about blog (old posts, page 6)

Random thoughts of a random person

Хальоо, Единбъръ!

Няма нищо по-лошо от хубавото време. Или май беше обратното…

Всъщност времето няма голямо значение, когато ти забавят багажа с два часа и още два часа след пристигането му ти се обади от български мобилен номер някакъв индиец с типичния “What seems to be the problem?” акцент за да ти каже, че багажът (както и този на още десетки разярени клиенти на British Airways) ще бъде доставен до указания адрес между 9 и 12 на другия ден. Не помогнаха много и думите на Плин, че това с багажа е нормална “практика” на BA в последните години.

За щастие дъждът вече се беше извалял и дъждобранът в забавения багаж не ми беше толкова необходим, което позволи да се насладя на пешеходната разходка в центъра и после до хотела. С радост откривам, че Единбург не се е променил толкова много от 2003-та насам — поне улиците са си на мястото :) Дори в тъмата успях да разпозная много от важните елементи на предишния ми (а и настоящ) престой: музеят; Accounts Payable (много важно място за посетителите от HPC-Europa); банката, осребряваща чековете (другото важно място за посетителите от HPC-Europa); тунелът към Tesco; краят на Meadows Park и др. Разбира се, ако не беше Плин да ме насочи бих бил загубен (буквално), а HPC-Europa++ щеше да трябва да осребрява и сметка за такси. Спестихме им пари — очкавам да са благодарни ;)

Милите собственици на хотелчето са оставили дори електрическа кана и кутийка чай (с антиоксиданти :)), от което удобство се възползвах практически веднага. После си направих втори чай от пакетче Fervex. Наистина сгрява.

Сега лягам и умирам. Полетите се оказаха много по-уморителни, отколкото изглеждаха. А и комбинацията от настинка и синузит никак не ми понася… Поне няма да имам проблеми със ставането — часовата разлика ще ми помогне.

П.П. Много съм зле. 5 минути изучавах нощната лампа, докато намеря ключа.

П.П.2: Сега, 5 дена по-късно, когато въвеждам записката, установявам, че забавянето на багажа не беше всъщност повод за такова притеснение. Всяко зло за добро, а в моментите на промоция - дори за две :)

изолация

Няма само Жилин и Крокодила да споделят личната си кореспонденция…

велин: в момента водим разговор със съквартиранта
велин: по джабер кой къде е
велин: стана ясно че сме вкъщи и двамата
велин: и се разбрахме да се видим на терасата да пушим
аз: ето това се казва виртуално адресно пространство

Edinburgh, I’m coming…

Пет години и едно обещание по-късно, отново държа в ръцете си билет за полет на British Airways до Единбург, Великобритания. Бавно отброявам последните 39 часа в България за това лято (или в България изобщо, ако самолетът се окаже пълен с терористи :P). И с всеки изминал такъв осъзнавам, колко трудно е човек да смени внезапно хабитата си, обстановката, нещата, които прави. Мислех си, че отиването там ще е просто — слагам на пауза всичко тук, а два месеца по-късно отново натискам бутона и нещата си продължават по старо му. Уви, нещата в реалния живот никога не стоят така, както абстрактната ми теоретизация ги нарежда. Все се намира нещо, което някой иска да довършиш. И някой друг. И още някой… Получава се една обратна връзка, при която притиснат от времето, не съумяваш да свършиш дори простите неща, които си начертал. Като всяко друго приближаване до края (или до онова, другото начало), когато осъзнаваш, че той е дошъл твърде рано, и че плановете ти не са се развили… по план. И разбираш, на колко много хора си обещал нещо, и че хората не си търсят обещаното, докато не се случи нещо специално…

И отново неизвестности. Отново отчуждение. Далечно място, където хората, които познаваш, се броят на пръстите на едната ръка, а увещанията, че “всичко ще бъде наред” звучат като лицеремни думи, отправени към отвлечен заложник, когото никой няма намерение да пусне да си ходи, поне не и жив.

Последните летни дни ще запомня с огледалното съответствие на времето тук с това в мястото, където отивам: докато тук настъпва циганското лято, там ще се лее дъжд (поне според AccuWeather.com); докато тук температурите се покачват, там ще падат стабилно (средна сума на температурите в двата града — 30 градуса). Определено ще трябва да се запася с повече лекарства, тъй като резките преходи лято-зима никога не са ми понасяли. И определено трябва да си намеря зимно-есенни обувки утре…

Отивам с план. Колкото прост, толкова и сложен. И с надеждата, че нещата няма да се отклонят твърде много. Че ляпуновската експонента [1] поне този път ще бъде относително малка. Че студеното време ще ми помогне да се стегна и да свърша за два месеца това, за което имах две години (и отново, поредната манифестация на принципа 99/1 — “99% от работата в последния 1% от времето”). Че ще мога да отида на коцерта на Скорпионс и че ще мога да “отскоча” до Амстердам за едно гости. И че поне този път културната стойност на престоя ми няма да е изчезващо малка величина, потисната от непрестанната нужда за комуникация с компютъра и малките зелени човечета, които (както всички много добре знаем) прожектират изображенията в монитора…

[1] Понятие от теорията на хаоса — мярка за скоростта, с която спокойното време в София се превръща в ураганна вихрушка поради махването на крилата на един нещастен гларус, нейде в морето до Бургас (вж. тук, ако си смел/а)