Edinburgh, I’m coming…

Пет години и едно обещание по-късно, отново държа в ръцете си билет за полет на British Airways до Единбург, Великобритания. Бавно отброявам последните 39 часа в България за това лято (или в България изобщо, ако самолетът се окаже пълен с терористи :P). И с всеки изминал такъв осъзнавам, колко трудно е човек да смени внезапно хабитата си, обстановката, нещата, които прави. Мислех си, че отиването там ще е просто — слагам на пауза всичко тук, а два месеца по-късно отново натискам бутона и нещата си продължават по старо му. Уви, нещата в реалния живот никога не стоят така, както абстрактната ми теоретизация ги нарежда. Все се намира нещо, което някой иска да довършиш. И някой друг. И още някой… Получава се една обратна връзка, при която притиснат от времето, не съумяваш да свършиш дори простите неща, които си начертал. Като всяко друго приближаване до края (или до онова, другото начало), когато осъзнаваш, че той е дошъл твърде рано, и че плановете ти не са се развили… по план. И разбираш, на колко много хора си обещал нещо, и че хората не си търсят обещаното, докато не се случи нещо специално…

И отново неизвестности. Отново отчуждение. Далечно място, където хората, които познаваш, се броят на пръстите на едната ръка, а увещанията, че “всичко ще бъде наред” звучат като лицеремни думи, отправени към отвлечен заложник, когото никой няма намерение да пусне да си ходи, поне не и жив.

Последните летни дни ще запомня с огледалното съответствие на времето тук с това в мястото, където отивам: докато тук настъпва циганското лято, там ще се лее дъжд (поне според AccuWeather.com); докато тук температурите се покачват, там ще падат стабилно (средна сума на температурите в двата града — 30 градуса). Определено ще трябва да се запася с повече лекарства, тъй като резките преходи лято-зима никога не са ми понасяли. И определено трябва да си намеря зимно-есенни обувки утре…

Отивам с план. Колкото прост, толкова и сложен. И с надеждата, че нещата няма да се отклонят твърде много. Че ляпуновската експонента [1] поне този път ще бъде относително малка. Че студеното време ще ми помогне да се стегна и да свърша за два месеца това, за което имах две години (и отново, поредната манифестация на принципа 99/1 — “99% от работата в последния 1% от времето”). Че ще мога да отида на коцерта на Скорпионс и че ще мога да “отскоча” до Амстердам за едно гости. И че поне този път културната стойност на престоя ми няма да е изчезващо малка величина, потисната от непрестанната нужда за комуникация с компютъра и малките зелени човечета, които (както всички много добре знаем) прожектират изображенията в монитора…

[1] Понятие от теорията на хаоса — мярка за скоростта, с която спокойното време в София се превръща в ураганна вихрушка поради махването на крилата на един нещастен гларус, нейде в морето до Бургас (вж. тук, ако си смел/а)

Comments